Министерството на образованието оборудва всички училища в България с
компютри. За по-големите училища закупува лаптопи, за да могат учителите по различни предмети да го ползват, защото е лесно преносим. Един директор, който на бюрото си е курдисал стационарен компютър, но иска да се изпъчи и с лаптоп (макар и на двата да може да натиска само копчето за включване) отказва на учителите, които могат да използват новата придобивка с аргумента:
– Не може. Този компютър не може да се разнася по класните стаи, той е персонален. Проверих при домакина. Така се води.
***
Възрастна жена съветва стара мома:
– Кина ищеш да са ажениш? Ти га видиш мъски, все са замереваш. Ам фтикай са, мари, нимой са дели като коза ат офце.
***
Подслушан разговор в офис на „Еврофутбол“. Зад щанда е жена. Мъж, който не разбира много добре играта, идва да си пробва късмета:
– Пусни ми за пет лева.
– ???
Присяга се към фризера, който е близо до щанда, взема си и една бира и пак се обръща към служителката:
– Фати ми и ейсъва (това).
– ???!!!
***
Учителка към петокласник:
– Как може да си толкова прост, бе Иване? Нищо не знаеш! Не си усвоил таблицата, не можеш да смяташ, не знаеш колко е пет по седем! Как смяташ да я караш?
Детето проридава:
-Ъм научи ма, госпожо!
***
Някога в Неделино са се събирали момите на седянка – „меже“. Покрай работата, която вършели, са избирали и своя гальовник. Но когато вече двойките са обособени, те пак се събирали, но в по-тесен кръг. Това събиране наричали „паседялка“. Обикновено тя се прави на втория етаж, където обстановката е по-хубава. Пак вече няколко двойки се събират в някоя къща, но това не се оповестява в цялото село. Тогава в по-задушевна обстановка двойките обсъждали своите планове за бъдеще. Колкото и в тайна да са пазела паседялката, все някои ергени научавали за нея. И когато се случело някоя от момите да е харесвана от друг, то тогава той вземал свои приятели, отваряли обора на домакинята, нарамвали магарето, изнасяли го на втория кат и го оставяли там, побягвали, като предварително се маскирали, за да не ги познаят. Много зор виждали мераклиите за любов, докато се отърват от неканения гостенин. Но какво да се прави – любовта иска жертви.
***
Имаше в Неделино един едър мъжага. Викаха го Фаик. Добър човек беше. От тези, дето и на мравете пъть правет, но често се случваше децата да се закачат с него:
– Фаик, цъц! – подмятаха и бягаха от него. А той най-често им отговаряше:
-Да го фукна на даскалицана дену та учи.
Клетите даскалици, ако знаеха какви „благопожелания“ се сипят по техен адрес!
***
Бай Азим е кротък и дребен човечец, който вече прехвърля деветдесет години. Всеки божи ден – и в пек и в студ, товари магарчето си с тор от обора и го кара на колибата. От там пак товари приятеля си със съчки и обратно в Неделино. Ако се случи да вали, слага върху дългоухия си другар найлон, облича мушама върху си и пак към колибата. Денят му започва точно в седем без петнайсет, когато двамата – напред магарето, а след него бай Азим – с бодри стъпки преминават през главната улица на града и карат поредната порция тор за колибата, където са и нивите му. Разтоварва магарето, сваля му самара и след това го връзва за предния крак с едно въже, което е завързано за забит в земята кол, и извежда овчиците да пасат в околността.
Това трае вече повече от четиридесет години.
Нещеш ли една зима Бай Азим се разболява. Той от малко не се предава, но този път, пневмонията яко го е натиснала.
Бай Азим има четирима синове. Като вижда каква е работата, най-големият от тях събира братята си и разделил овцете помежду им, защото няма кой вече да ги пасе, пък и баща им, вече почти столетник, бил тежко болен.
Минало, неминало време и за учудване на всички бай Азим се оправил и възобновил ежедневните си екскурзии с дългоухия си приятел.
Една сутрин, когато братята станали, с почуда открили, че овцете от оборите им липсват.
Баща им рано сутрин отворил портите им и кротките овце го последвали… Вечерта ги събрал и им казал:
– Ве ма чакахте да умрем, ама ше пачякате още. Га ми земе сайбията душета, ве ми земите афцесе, нема да ги носем с мене.
***
Кандидат за кмет в Неделино, след неуспех на изборите отива при чичо си и го пита:
– Мижо, ам ти и мижейца гласувахте ли за мене?
– Гласувахме, ам как?
– Прикълни са, ше палюбиш ли ляп?
– А, нема как да асляпнаваме!
***
Народна наденица – народ на наденица
***
С моя приятел и колега по професия учител седим пред читалището в Неделино и пием кафе. Сряда е и от околните села хората са слезли в града кой по работа, кой на пазар , за да накупят неща, които не продават в селските магазини.
До нас сяда бащата на моя приятел. Той е от близкото село Бозирог и четирийсет години е бил прислужник в местното училище. Селото никога не случвало на учител и често бай Мюмюн е изпълнявал и ролята на даскал. От селото няма много учени хора, най-много са шофьорите и съм слушал местни да казват:“ Ве диманци имяхте късмет, че ва учяше хубав даскал и много висшисти излязоха от там, пък нам аго Мюмюн кинану на научеше, ейнава беше“.
Та сяда аго Мюмюн до нас и като пиехме кафето, стана дума и за нас даскалите.
– Не е лоша нашата работа, Светльо, ама да бяха по-височки заплатите ни – казва моя приятел.
– Чем Росене бре, ам колку получавате? – обръща се старият човек към сина си.
– Молко е, вземаме чисто около петстотин лева.
– Мъльчите, да ва не чуе някво! То ви и ейнолкуф и рабатанъ – философски заключава човекът, чиито четиридесет години на училищен прислужник са го убедили в работата на учителите в родното Бозирог.
***
Кандидат-кмет пред група подпийнали избиратели, които очакват почерпка:
– Айся черпим не, сетне сте ве. (Сега сме ние, после сте вие)
***
Качара е на деветдесет и три години. Живее в едно малко село, което се нарича Мързян. Живее с двайсет години по-младата си жена. Нямат деца. От пет години жена му е почти неподвижна, скована от тежък артрит. Пенсиите им са малки, получени по старост, защото нямат и ден трудов стаж. Трудно се живее на тези години с болна жена и малко пари в село като Мързян, в което има само едно малко смесено магазинче, в което продават само най-необходими неща.
Чул Качара, че от Узундере (общинския център) от съвета може да му се отпусне помощ, напълнил старата си торба с орехи, взел тояжката си, която иначе не ползвал и тръгнал към Узундере. Не се наложило да се облича с нове дрехи, защото няма. Вече не помни откога носи тези. И зиме и лете ги носи, и в празник и в делник. Светлокафявите му шаячни дрехи са кърпени много пъти, а шарената му ентерия е станала като паяжина. Ако свали копарана си, може да се разпадне. Пътят му до Узундере е три часа. Закрачил с тънките си крака по надолнището и скоро се озовал пред вратата на кметството. Оставя торбата в коридора, събул гумените си емении и с върха на тоягата си почукал на вратата на кмета.
– Да – чува се отвътре. С тояга в ръка стои изправен пред кмета.
– Сядай, бате – подканя го кметът като вижда окаяния вид на стареца- Казвай какъв ти е проблема?
– Я немам проблеми- рекъл старецът, ама чуем па людесе, че си давал някакви пари на такива като мене, та идам и я и мене да дадеш.
Кметът веднага се досетил, че старецът иска социална помощ.
-Не ги давам аз парите, а общинския съвет, но ще видя какво мога да направя. Ще гледам да ти дадат някой лев.
-Чякай тугава да ида до одерън- старецът става чевръсто, излиза без да затвори вратата и след секунди се връща като държи с две ръце торбата.
-Донесъл съм ти малку армаганчек, та да стане работана – и без да чака изсипва всичките орехи на бюрото му, свива торбата, която навярно е от чеиза на жена му и я завира зад пояса си. Ве ше си ги сберете, га гледам немате никаква работа, пък и момечено адвън седи ейляк – и посочил с тояга стаичката на секретарката, през която се минава преди да се влезе при градоначалника.
Нищо не казал кметът, макар, че орехите се пръснали из цялата стая, изпратил го и разпоредил да почистят стаята. После поръчал да направят молба от негово име и не след дълго му отпуснали месечна помощ от 38 лева в продължение на една година.
Забравил за случая с мързянеца кметът се облещил, когато един ден старецът ухилен се изправил пред него в кабинета му. Този път не си бил събул емениите, не почукал и на вратата.
– Я такова, получих парите. 38 лефа! Тъва са млогу пари! Берекятверсин, да си жив и здрав!
-Ще получаваш цяла година по толкова, всеки месец.
– Не думай! -изненадал се Качара и заотстъпвал заднешком към вратата. – Я да знаех, ше бех дакарал ръгатконо, че е по-гюлюмко, ама нега пак догодина. Вързал съм го на портана на дворън.- И посочил през прозореца на кметството.
– Какво си вързал?!- възмутил се кметът и погледнал, че на двора има вързано шиле.Да не си луд, вземай си го и си го карай в Мързян, иначе ще повикам полицаите.
– Ам да, заколите го и рукни и тях, и те са люде, изеще го фъннъш – била желязната логика на Качара и без да се сбогува си тръгнал.
***
Аго Смаил седи сам на масата в кръчмата и пуши евтини цигари без филтър. Дърпа дълбоко, така че бузите му хлътват. Пред него има пълна чаша с мастика. Приближавам го и забелязвам, че едра сълза като джанка се стича по червендалестото му лице и цопва направо в чашата. Сядам до него.
– Как е, бате, как е – питам го.
– Нема никак, седни.
Той отпива глътка от мастиката и захапва цигарата.
– Та даскаль беше ти, нели? Фнук имам, ама ми го тормозет. Две години повтаря в седми клас. Сава гадина пак му са писали двойка. И все адин хайванин го аставе. И то да има за кина, та да. Ам една гадина са скарахме за кинату са скарахме и то ся ми го враща. Кротко е дятено и ма слуша. И каси и аре и кравана пасе. Кату женско е, нищо му са не апира. Пък ше ма гледа и мене ага паднам. И да речеш, че е будаляво, не е. Итро е, акъл има млогу, ама нимогат даскалене галиба да му го обесняват хубаво.
Говори дълго, без да ме гледа, отпива от време на време от мастиката и пуши. Имам чувството, че не се интересува дали го слушам.
Прекъсвам го:
– По какво има двойка?
– Кина вели? – пита, и вече ме поглежда.
– По какво има двойка, кой го е скъсал?
– Дезнам па кина, ейное ат Зикаво бърце па кина ги учи?
-По български е.
– Ха, пайнава е.
В града има две училища. Аз преподавам в гимназията, а момчето учи в основното училище.
– Познаваш ли нашия директор на голямото училище?
– Кой ви е?
Казвам му кой е директор и той светва.
– Ферьо ли? Че как да го не пазнавам, то ми е камшие и са имаме с нега. Оти питаш? – и придърпва стола към масата.
– Ще го питаш дали ще го приеме в нашето училище и утре има изпит в нашето училище. Ако се съгласи да му приеме документите, утре ще го оправим.
При нас сяда още някой и захващаме общ мохабет. Не забелязах кога е станал аго Смаил. С другия се бяхме заприказвали. Помислих, че си е отишъл, защото наближаваше единайсет часа. Тъкмо се канехме да ставаме и гледам – той иде. Целият грее.
– Ше му ги земе! – казва преди да е седнал – Ходих у дума му.
– Добре –казвам- утре сутринта в девет часа да го доведеш в долното училище. И ти с него, но му кажи да научи.
– Как нема да го научи, цала нъш ше чете и я ше го чувам.
На другия ден двамата са в училището. Чакат ме. Има и други деца на поправителен изпит. Вкарвам ги в една стая и им давам да си изтеглят по един билет. Изпитът е писмен. Дядото стои до внука си. Напрегнат е.
Аз сядам зад бюрото, за да оформя протоколите.
Минавам край учениците, за да им дам указания. Минавам и край двамата.
– Знаеш ли въпроса?
Момчето мълчи. Разбирам, че не го знае.
– Избери си един въпрос, който знаеш и трябва да напишеш поне една страница.
Излизам в коридор,а за да препишат нещо, защото е последна сесия. Септември е.
Връщам се и пак минавам край децата. Те са от различни класове. Не ги познавам, но съм решен да им пиша тройки.
Минавам и край двамата. Дядото е потънал в пот. Неспокоен е, защото вижда, че листът на внука му е празен. Ръчка го с лакът и го подканя:
– Ам писавай, бря!
И така няколко пъти.
Вземам учебника и отварям на една страница.
-Препиши оттук дотук – и му го слагам пред него.
Той пише. Дядото грее. Поглежда ме и все така потен ми вика:
-Бе, бе, то бае панакрепи листосо.
Виждам, че е готов и му прибирам листа.
– Свободен си.
Детето излиза, а дядото се суети около бюрото ми. Аз пиша протокола.
– Хм, ам куга ся ше станава рабатана? – пита старецът.
-Готово е. Минава.
-Ам дали хас! Ох, да му хална майчищено, дали за ейсутифку ми го е аставел три гадини!
Каза още нещо по адрес на майка му, но аз отивам да предам протокола.
Връщам се вкъщи и вечерта се звъни на вратата. Аго Смаил, с едрата си фигура, диша дълбоко, уморен от изкачването по стълбите. Има задух.
-Я ся ше влизам – и почти ме избутва от вратата. Пием кафе и той пак нарежда:
-Бива ли за ейнутивку малко да го аставе три гадини? – и псува. После заизважда нещо от торбата – уиски, кафе, шоколад…
-Ти ся ше мъльчиш – като вижда, че с неодобрение наблюдавам плавните му навеждания към торбата, която е оставил на пода между краката си. И говори:
– Ощи си беше жива женъта. Има двайсет гадини. Капаем си в градинана и то иде. Младо даскальче, наперен.
-Да фърни кърпата жена ти, защото ще я глобя. Забранено е вече да ходят с кърпи.
-Кина ти пречи на тебе женинаса кърпа, бря – викам му – астанали и са петь косума на главъна, пък е и пабеляла.
-Няма значение- вика – турчин! -и дойде та и фърни кърпана. Ла абърнах капаилкана и какну ми беше на чалъм, му лизнах един сап приз гъзън. Та за ейное сап ся ми тормози внукън. Ше ми вика на мене турчин. И турцине са люде, ама бубайка е българин, дядо е бил българин и дядо му, и негавен дядо. То ше ми каже на мене какъв съм бил! Пък то дятено е сираче, нели помниш адна гадина майка му е удри пералнета. Пристала невяста беше, ама изгни в гробено. Токът е баттардиса. Ся пералнена седи пад скалана, пък тя …. И едрисълзи закапаха по масата.
***
С един нашенец сме в Пловдив. Решаваме да си хапнем по един дюнер. В Неделино няма дюнери. Ядем. По едно време нашенецът вика:
– Те убаве ги завиват в тенки кинижки, оти я си е изявам палавинана.
***
Дачката е дребно човече. Нито момче, нито мъж. Дребничък, почти джудже, с пискливо детско гласче. Често го вземат на подбив.
Седим с моя приятел Сергей и отпиваме лениво горчива бира. Вижда го, че върви по пътя край нас и го вика.
– Та кажи как са ожени вторет пъть.
Сяда Дачката и с охота разказва. Той е шейсет и пет годишен. Има добро семейство. Децата му са устроили живота си.
– Ам как. Нели ма беше аставила прешната жена, оти съм бил мучек. Астанах без стотинка. Пък да са ажениш ти трябъват пари. Малку-млогу, трябъват.
Дойде мона камшика и ми вика:
– Ше земеш ли ейнава мома за жена.
– Зимам е, ам немам хич пари.
Даде ми сто лева. Купих две кутие лакум и бамбоне кръц-кръц. Дадъх и ги и вечерън ми е води. Ат лакумън ли, ат банбонене ли, койзнъм – даведе ми е и берекетьверсин вече четиресет и петь гадини живеме.
***
Шишман задява Дачката:
– Вървет две жени – стара и млада, ти катра ше земеш?
– А, я несъм ейнолкув будаляв, ше земам младана.
– Как да не си будаляв! Земи староно, младоно ше пачяка.
***
Имаше една противоположност на Дачката – Шишман – дългуч два метра и нещо. Голям зевзек, но инак добряк. Шегаджия беше.
– Дачка, можеш ли да ми удариш един шамар, без да подскочиш – подиграва се на ниския му ръст.
– А ти можеш ли да ма фатиш за ейнава работа, без да се наведеш -достойно му отвръща на подигравката дребосъкът.
***
Шишман умря шейсетгодишен без нито един ден трудов стаж. Припечелваше често от хитрини. Една сутрин слага в празния си хладилник обувките и излиза на площада. Среща един общински служител с износени обувки и подхваща мохабет с него.
– Ти не си ли лъскаш обувките, виж какви са ти захабени, пък работиш в общината, излагаш властта – забелязва нелъснатите му и износени обувки.
Сконфузен служителят му отвръща, че скоро ще си купи нови.
– За да са здрави, ще правиш като мене. Когато не ги носиш, ще ги оставяш в хладилника – така се запазват.
– Как? – облещил се събеседникът му – това е невъзможно. Лъжеш.
– Хайде на бас за пет лева.
Хванали се на бас, и когато го завел вкъщи и отворил вратата на хладилника, прибрал петте лева от наивника.
***
И бабите в Неделино вече имат джиесеми. Макар да използват само два клавиша – на зелената и червената слушалка, те се възползват от достиженията на съвременната техника. Иде бабата вкъщи и снаха и я посреща.
– Каде ходиш, бабо, еле да наглеждаш детето, та да оправя кравана. Звъня ти по телефона, пък ти не ми се обаждаш.
– До магазина ходих, кратил ми са е шикереть, ам телефонъс ми не е звънял.
– Как да не ти е звънял, дай да видя.
Погледнала дисплея снахата и видяла, че батерията трябва да се зареди.
-Паднала ти е батерията – и отишла да вземе зарядното. Като се върнала бабата я няма. Идва след час и от вратата се вайка:
– Ся как, невясто, ходих до магазина, аглявах са навсякъде и ат двене страни на пътень – нема батарея. Ама минах и приз кеприена, та аллабир е паднала в падинана.
***
Запален ловджия все си държи пушката заредена вкъщи, а тя трябва да се съхранява разглобена в железен сандък. Идват на проверка и я намират в гардероба, изправена, заредена.
– Знаеш какви са правилата -казва му проверяващия – трябва да ти я конфискуваме.
– Сакън! Пушката ми е душата. Земите кравана, земите женъна, ама пушката не давам.
***
Свекърва на снаха си:
– Невясто, виж нам с тебе какво ни е добре. Седнали сме на сянка и нижем тютюнь. В ладеть го набрахме, на ладно го нижем, пък дъщерена ейся на ейсава жега са пържи на морено. Пък викат има само кум, сянчица никаква нема.
Светозар ЛЮБОМИРОВ, декември 2010 г.