„Нури Дишлиев е на 50 години. По рождение си е така. Преди 25 години
починаха родителите ни. Другите сестри не искат да го гледат, имам две. Искат да го дадем някъде в дом. Аз не искам, защото баща ми почина от удар, и ми викаше колкото съм жив ще го гледам, пък който го даде в дом – той да му носи греха. Най-малката се отказа още докато беше жив бащата. Другата се наложи да я помоля, когато сина беше студент във Варна, не бях още личен асистент, беше ми много трудно. Дъщерята отиде на Гърция на работа. Виках й на сестрата – вземи го погледай 2-3 месеца, да ида и аз на гурбет да изкарам пари, че много сме зле. Тя ми вика, че не може да го гледа, да сме го пратили в дом. Не мога да го направя.
На 60 години съм, 25 години вече гледам брат ми. Той е с шизофрения. 100% инвалид с чужда помощ. Попечител съм му, водих дело. 1972 г. му е дадено експертното решение. До 28 години си виждаше, но му се стопиха очите, навътре хлътнаха. От 2007 г. три години му бях личен асистент. След това, понеже дохода на съпруга ми надвиши правото за това с 1.30 лв., ме съкратиха. Писах писмо до София, отвърнаха ми, че от съвета трябва да ме оправят. На следващата година дохода на пенсията на мъжа ми вече беше с 17 лв. отгоре, но зам. кметът на Мадан Близнакова, да е жива и здрава, специално за моя случай отиде в София и ме назначиха по изключение.
Съпругът ми Фикри Карахасанов е инвалид 82%, на 61 години е. Има придобит ревматичен порок. Оперира се ноември миналата година, операцията беше на двете клапи – аортна и митерална. Сега има проблеми с белия дроб.
Сега съм личен асистент. Стажът ми е много малък – 26 години, не мога да
се пенсионирам, 6 години съм била асистент само, преди нямаше програма.
Имаме дъщеря във Върбина и син във Варна. В годината идват един-два пъти. Нури руши стената на стаята си, 10 пъти сме я измазвали. Хапчета пие, има и припадъци, с епилепсия е. Той не може нищо сам, всичко правя аз, с памперси е, къпя го в леген в стаята, че ме е страх да не се пребие на плочките в банята. Сега всичко пада на мен. Синът много помага, тича за всяко нещо, работи охрана във Варна.
Все има тегло наоколо, но моят случай е най-тежкия. Братът не може да яде сам, не може да ходи до тоалетна, ако не го нахраниш – гладно ще стои, като бебе с пасатора му правя храната, не може да гълта. Когато няма ток, с ръцете му я мачкам. Трети или четвърти пасатор ползвам.
Трябват ми одеяла и памперси, понеже изгарят от урината. Аз ги деля на две, три одеяла сменям на ден, не съхнат бързо, за толкова години колкото и одеяла да имам – не стигат.
Селски жени сме тука, измъчени. Такъв е света. Само се моля да съм здрава, брата да си иде преди мен, че остане ли след мен – няма кой да го гледа.
Емине Карахасанова, село Касаб, община Мадан