91 години навърши сега през ноември свещеникът – икона за много населени места в Смолянско – отец Атанас Аролски.
Свещеникът наистина е Божи човек, с цялото си присъствие сред нас, с изключително трудолюбие,перфекционизъм в работата, безкрайна човещина и доброта към всеки, хвалят го един през други жители на всички енории, в които е служил Аролски. Отецът отбелязва рождения си ден на връх Празника на народните будители.
Миналата година свещеник Атанас Аролски получи най-високото отличие на Пловдивската епархийска църква – орден „Св. Апостол Ерм”- първа степен. Орденът на името на покровителя на Пловдив и цялата епархия бе присъден на отецаза неговото достойно пастирско служение в продължение на 66 години, отбеляза тогава Константийския епископ Антоний.Свещеникът -икона за местните е първото духовно лице в Пловдивската епархия, което получава високото отличие за изключителни заслуги. „Нека Атанас Аролски бъде за пример, вдъхновение и насърчение на всички по-млади свещеници, да имат неговата ревност в изпълнението на своята пастирски дълг”, пожела владиката. За кръглата годишнина на свещеника Общинския съвет го удостои с най-високото отличие на общината – почетен гражданин на Чепеларе.Местните пък го отрупаха с подаръци и признание, като към роден баща и учител. „Той е най-големия будител тук, един истински жив будител. Такива хора вече много рядко се срещат и заслужават поклон за всеотдайността и милосърдието”, коментираха за своя свещеник миряни от Хвойна, Малево, Павелско и Орехово. „Един жив будител, една жива история. Защото не човек, който знае извънредно много, но го пази за себе си, а този, който знае много, но го прилага и сред населението, точно този човек е будителят, какъвто е отец Аролски. Благодарение на него, нашите хора са закърмени с обичта и вярата, с ценности, които отличават човешкия живот от животинския“, казва и кметът на Хвойна Атанас Губеров и заключава: чест и удоволствие е да се работи с него.
„Не е лесно да бъдеш свещеник, защото пътят е тесен, труден и много дълъг, с много изпитания и бариери. Камбаната трябва да събужда съзнанието на хората и да знаят, че трябва да се придържат към Божиите принципи – вяра, надежда и любов”, казва отец Аролски. Свещеникът стана известен с това, че въпреки напредналата си възраст продължава и досега всеки ден да изминава пеш разстоянията между селата в енорията си, в дъжд и пек и в сняг, за да отслужи служби и да не пропусне затворена нито една църква в района си. Населението в енорията му наброява над 1200 души. Свещеникът живее в Хвойна. Ако има служба в Малево, което е на два-три км, отецът тръгва на там пеша. По същия начин пешком се предвижва и за служба в Орехово, което пък е на над 7 км от Хвойна. През 2005 г. той беше признат за „Достоен гражданин“.
„Аз не съм изпълнил нещо извънредно от моето служение, аз съм изпълнил това, което свещеника трябва да изпълни – старал съм се да се явявам винаги на поста си“, казва с присъщата си скромност отецът.“Винаги е усмихнат, когато потропаш на вратата му – винаги ще те приеме, стриктен и изпълнителен, не иска да притеснява никого, във всичко помага, ако могат с баба попадия ще дойдат и да ти работят, такива хора са такава рядкост. За служба, панихида или друго идва половин час по-рано, за да е точен, и не си спестява словото“, описват го хвойненци.
Къщата на отеца пък била отворена за всеки, който иска да поговори с него, а на Атанасов ден приемал всички за именния си ден с вкусни гозби.
„Не исках да ставам свещеник, кандърдисаха ме да завършва църковно образование, казваха ми изкарай го пък недей става свещеник, никое знание не е излишно“, разказва отецът.
Роден на 1 ноември 1919 г. Атанас бил второ дете в семейството на Мария и Ангел Аролски, които имали още 5 деца. През 1939 г. завършва Богословския институт в село Черепиш. Взимат го войник през 1941 г., като е архивар във Военното окръжие в Пловдив. След като изкарал казарма, веднага го взели за пастор. Ръкоположили го за свещеник през 1943 г. и първо го пратили в Павелско. След това замествал, където нямало поп и накрая го пратили в Златоград. „Там хората се бяха вдигнали да искат поп и бяха категорични, че ако не им пратят свещеник ще си търсят такъв от гръцката църква. Така ме пратиха за 2 месеца, а останах 52 години. Когато работих, никога не съм делил хората на християни и мюсюлмани“, разказва отец Аролски. Възрастните златоградчани помнят как отеца сам пренасял вар за белосването на църквите. Работил като домакин и в Тютюневия монопол, където станал приятел с много мюсюлмани. Самият той подчертава, че всички местни, независимо от религията, са му помагали. „Мюсюлмани ми докарваха дърва, цепиха ми ги дори. В една виелица веднъж споделям пред един мюсюлманин, че нямам дърва в църквата, и той ми вика „От си не казал досега?”, и на следващия ден докара с него 15 души с магарета и ми докараха дърва, питаха и кога да ми ги нарежат“, спомня си отецът. И заключава : „Няма разлика от християни и мюсюлмани, човекът се познава по делата му, а не от това дали е християнин или мюсюлманин, и понеже хората се стараят да бъдат добри -не трябва да има разлика“.
Въпреки, че го почитали и обичали много в Златоград, се наложило да се върне през 1994 г. в родната Хвойна, тъй като трябвало да гледа баща си на 95 години. Със съпругата му Гина имат три деца. По пътя на неговото призвание на свещеник сега тръгнал племенникът му.
„Татко много малко пребиваваше в къщи, защото се занимаваше с обществена дейност. Когато обаче толкова работиш за другите, семейството остава на заден план. Майка ми винаги казваше – по-добре е да се е посветил на черното монашество. Въпреки това личният му пример винаги сме го усещали, липсвал ни е, но не ни е ощетил“, споделя дъщеря му Мария Аролска. Тя няма да забрави случай със самотник, който всички отбягвали в селото, понеже бил въшлясал .“Татко запали огън в двора на църквата, сложи един голям казан, обезпаразити го, организира населението кой ден кой ще му носи храна, настани го в канцеларията да спи, а неговата канцелария бе в едно коридорче. Той считаше тази дейност на църквата – милосърдието за много важна“, разказва дъщерята, която е доцент по математика.
Пред близките си отеца често споделял, че не одобрява само да се служат служби, а и да се говори и помага на хората. Работел допълнително и към БЧК, а дъщеря му никога не помни някой да се е усъмнил в почтеността му. „На едно събрание на тогавашното ТКЗС обсъждали проблемите и местен казал – оти не рукнете попът да ви ги оправи“, спомня си с усмивка дъщерята на отеца. Баща й и сега продължава да изпълнява мисията си.
„Аз съм имал много скърби и трудности в тоя живот, човек не може да е без болка. Това, за което ме боли, е че има много хора, които се противопоставят на някои християнски истини, които са толкова много необходими, че един глух човек ще ги чуе, но те не ги възприемат – за това трябва да се работи“, казва свещеникът – икона за родопчани.
Смолян прес, снимка: Петя Гайдарова