„Обръщам се с молба за помощ на моето семейство! В крайна
ситуация сме, караме на един хляб, нито може да се перем, нито можем да си готвим двама мъже сме сами. Без пари сме, майка ми е в закрепено състояние. Ще отида да взема майка си,няма да плащаме в хосписа, защото нямаме пари,вече стават към 1000 лв., които дължим за два месеца на хосписа, отделно плащаме за храна там. Искат да й дадат стая в общинско общежитие, но как да отиде и за какво – трябва да се съберем цялото семейство. Не можем да си позволим да плащаме за стая в общинско общежитие. И освен това пак ще сме разделени, ние искаме да сме заедно. Нито сестра ми, нито аз имаме работа, баща ми е със 146 лв. пенсия, майка е със 186 лв. пенсия, но дава над 200 лв. за лекарства на месец за сърце. Няма пари за нищо, вече сме на ръба на живота. АД! Ще я докарам и ако й стане нещо и е нужна медицинска помощ какво ще правим? Никъде няма такъв казус, да има някъде болен човек и да няма достъп до дома му! Държавата може да реагира, майка ми и аз и сестра ми нямаме ли права!? Цяло лято за този път се протакват нещата. Да дойде някой експерт и да види, че една фадрома и един багер и една товарна кола ще направят пътя. Още повече, че той на 50 % е пуснат, 500 метра е участъка, който трябва да се направи от гробището до къщата. Цялата отсечка да е 1 километър, но половината е пробит. Не са нужни толкова средства. Подписка за пътя направихме, пратихме я в прокуратурата. Защо да не става този път, защо да не се решават проблемите на хората?!? Сега чакам дело, защото съм участвал в подписка. Нямаме с какво да живеем, човещина няма, държава няма! Хората се страхуват, казват ако знаехме, че ще ни разпъват по полиция – нямаше да се подпишем. Има страх. А такива като нас какво – да умират!?! Две години вече не знаем на кой свят се намираме. Сега майка ми е закрепена, защо да не се прибере в къщата си, в хосписа има луди , тя психически се тормози, на сестра ми също разбиха психиката там. Това е казус, който трябва да се реши!!!! Нека да пробият пътя, не искаме асфалт, искаме да се пробие пътя, да може да се минава, това може да стане и сега. Да може да караме майка, пък впоследствие да го оправят, аз съм с епилепсия, баща ми не може да държи лъжица, треперят му ръцете. И стоим без храна за да пращаме всяка стотинка за храна в хосписа, нямаме пари. Да попитат майка къде иска да бъде – дали някой я натиска или жената просто иска да се прибере у дома.
Крисимир Карамитев, махала Шеменци
Красимир е син на онкоболната Снежана Карамитева. Живеят в махала Шеменци на село Галище. Заради липсата на път, близките на 55-годишната жена я носеха на ръце по урвите 2 км на няколко пъти, за да отиде на хемодиализа, тъй като линейка не може да стигне до дома й. За да се спаси положението, семейството настани болната в хосписа в Мадан, но престоя там струва 500 лв. на месец. Първия месец хосписа плати от заплатата си кметът на Мадан Фахри Молайсенов, след това Общинският съвет гласува още 500 лв. и обяви благотворителна акция за събиране на средства. „В сметката се събраха едва 120 лв.Не можем да плащаме хоспис и храна, нямаме вече за хляб. Безработни сме. Ако не стане по-скоро пътя, ще загинем от глад“, казва Красимир. Общината предложи на семейството стая в общежитие в Мадан, но фамилията иска да прибере майка си в къщи. „Налага ни се да строим златен път до една къща. Общината няма пари в кризата, ще събираме“, казва кметът на Мадан Фахри Молайсенов. По думите му пътя излиза златен, тъй като минава през стръмни скатове и са нужни подпорни стени, насипи и много водостоци.Управата се е договорила с горското трасето до къщата да мине през горски фонд и изготвя ПУП.