Той – около деветдесет годишен старец – слаб, висок над два метра, с
продълговато лице и рядка бяла коса, изправен като бастун. Тя – връстница на Лило и негова неизменна спътница вече повече от седемдесет години – слаба и дребничка, наполовина от ръста на мъжа си. По празник ще ги видите седнали пред някоя бирария и отпиват от кехлибарената течност направо от бутилката. Той – накичил върху военна куртка медалите, които е получавал от участието си във Втората световна война. Тя – кротко седи до него, пие, малките й като фасулчета очички обхождат хората наоколо и очакват някой да им поръча още бира. Всички местни ги познават. През дългия си живот не са се скарали с никого и затова им поръчват бира. Те обичат да пият бира. Пият и мастика. Така ще пият дълго. После ще се изправят придържайки се и хванати за ръка ще се приберат вкъщи. Къщата им е стара колкото тях, каменна, не е измазана и се намира на долния край на селото близо до реката. Когато получат пенсиите си, веднага си купуват мастика. Поотделно. Вкъщи всеки си пие от своята. Когато единият изпие питието, взема от другия назаем, после си я връщат. Лило се напива, тя не. Когато бъде пиян, я бие. Тогава тя отива в своята стая, заключва се и търси между завивките скритата мастика. Спомня си още първите години, когато Лило я биеше. Тогава беше решила да се прибере при майка си, но две причини я спираха – вече не беше мома, а майка й не я искаше и по-сериозната – нямаше да може да намери пътя обратно за своето село. Селото й не е далече, но не познава пътеките из планината, беше петнайсетгодишна, когато красивият войник я срещна, после я заведе до една стара изоставена плевня и … край с моминството й. Срещаха се още един път и той я поведе към Узун дере. Стана му жена. После се унася в спомена – един и същ от години, унася се, упоена от мастиката и заспива. На другия ден пак същото.
Светозар Любомиров, Неделино