Родопчанин поддържа с години часовника на кулата на Смилян

Животът на огромен часовник поддържа от десетилетия на почти доброволни начала Жеко Джиков от смолянското село Смилян. Брадатият мъж бди всеки ден над огромния механизъм на часовниковата кула в родното си село. Извисена на хълм, към високата над 10 метра кула водят около 50-ина стъпала. Каменната й снага, завършваща с кула с часовник, е неизменна част от атракциите на многолюдното село с близо 2000 жители. „Кулата е символ, има я и в герба на селото. А не е като да не сме известно село, наричат ни столицата на фасула“, гордее се бившият кмет на Смилян Сафидин Чикуртев. Той на дълго и широко разказва за вековната история на часовниковата кула. 55-годишният Жеко Джиков наследил отговорността за часовника на селото от баща си Сали Джиков. „От около 13 години я поддържам, след като баща ми остаря ми я предаде, каза ми как да смазвам механизма, как да настройвам часовника и сега аз съм човека, хората минават и заминават от селото, никой не си и задава въпроса как работи този часовник. Ако спре обаче веднага ме откриват в къщи да го оправя“, смее се Джиков.

Белокаменната кула в Смилян има превратна история. Според местния краевед Анастас Примовски, кулата часовник в Смилян е построена от хаджи Мустафа Аджи ага от Устово сега квартал на Смолян). Различни исторически препратки сочат, че е построена 1793 -1796 г., други около 1814 г. По предание Мустафа Аджи Ага е бил брат на легендарния някогашен управник в Средните Родопите Салих ага. Големият дерибей заповядал да убият собствения му брат заради злия му характер, но се погрижил и петте му сина да получат дом. Така съградил пет конака в Смилян, но от тях сега е останал само Еминбейският. Последният сарай също е пред само срутване, заради липса на пари за поддръжка от наследниците. Смята се, че конаците са строени горе долу по времето на строежа на кулата. Легендата разказва, че преди да умре хаджи Мустафа, когото наричали „малък султан“, отишъл за плячка в станимашките села, обрал черквица и взел камбаната, донесъл я в Смилян и заповядал да се построи часовникова кула, от която камбаната да известява часовете. В селото разказват друга версия – че кулата е строена за наблюдателница, тъй като от хълма се виждал стария път от Смолян за селото през местността Мерджево. Смилян е на 15 км от Смолян. Преди името му било Исмилян и бил административен център на тогавашната Ахъчелебийска кааза/околия/. А от кулата й се виждат освен пътя и цялото поречие на река Арда и местните жители навреме са били предупреждавани ако идва враг. Не са правени археологически разкопки на мястото и непосредствена близост до кулата, за да се знае нещо повече за нея, казва шефката на историческия музей в Смолян Таня Марева. Според Примовски, кулата работела като часовник, отброявайки часовете с камбана до Балканската война. След това съдбата й е неясна, но пред 1928-29 г. историята сочи, че часовникът „бил поправен“, други говорят, че тогава кулата е възстановена, по нареждане на тогавашния министър председател Андрей Ляпчев. Всъщност след Освобождението районът за първи път тогава е посетен от министър председател. „Дошъл е с файтон по стария път, заедно с депутат от съседното село Могилица, бащата на бившия депутат Ариф Агуш от ДПС, водели и английския военен аташе. Тогава Ляпчев е подарил стар австрийски часовников механизъм за кулата, който е монтиран на върха й и работи и до днес. „Той работи така, че внушава, че и нас да ни няма, ще продължи да тиктака вечно“, казва бившият кмет на Смилян Сафидин Чикуртев. Докато бил кмет по „Красива България“ кулата била освежена външно. Тогава се сложили и капаци на камбанарията, за да не навява дъжд и сняг вътре. Дълги години след Освобождението за часовника и десетките му зъбчати колелца се грижели самоуки местни майстори, като най-дълго бил поддържан от Али Парунски от селото. Часовникът не работил няколко години, но той го поправил. Бил самоук, но тертиплия, със самороден технически нюх. Изпипваше нещата, беше перфекционист, разказват за починалия вече смилянчанин близките му. Бай Али бил толкова точен, че не искал, когато нареже дърва за огрев, да се разминават и със сантиметър, така че като ги подреди да изглеждат като ограда. Обичал животните и гледал винаги добитък. Когато обаче купувал крава, казвал, че дава 100 лв. отгоре за нея, само да е красива в главата.Така съвестно и претенциозно се отнасял и с часовника. Отказал се от него чак, когато си счупил крак. Издъхна, десетина дни след като лежа в болница, не можа да приеме технически как ще му сложат пирон в крака, разказват близките. Преди да почине, той предал часовника да го поддържа комшията му Севил Джиков. 12 години, докато бях кмет на селото, все Джикови са поддържали часовника, разказва Чикуртев. Джиков и бай Али направили дори втори циферблат на часовника, тъй като дотогава имал един циферблат, който се виждал само в едната посока, от половината село. „Точни хора бяха бай Али и татко, с каквото се захванеха, го вършеха. Бай Али разбираше много от часовници, имаше три стенни у тях“, разказва синът на Севил, Жеко Джиков. Баща му бил първият кинооператор в селото и с това се занимавал над 30 години, след това имало и други, но всички останали в историята, тъй като от доста години в Смилян няма кино. Покрай киното самоукия майстор поддържал часовника. А когато минал 80 лазарника предал щафетата на сина си. „Баща ми го е поддържал около 15 години, аз го поддържам след като баща ми вече не можеше да се катери по стръмните стълби на кулата, а през 2012 година почина“, казва Жеко. От дете той се катерел да гледа от кулата покрай баща си, но никога не мислел, че сам ще отговаря за нея. Помня, качвах се още по времето на бай Али, те със сина му реставрираха часовника, разказва Жеко. Движението на зъбчатите колела и на стрелките по циферблата се регулира от тежести, а камбаната отливана някога в Пловдив, отброява автоматично звънко всеки кръгъл час, като се чува от цялото село и околните села. Първоначално тежестите на механизма били с вериги и се е навивал всеки ден, но бай Али и синът му ги сменили с въжета, така макарите им буксували и по-бавно слизали, обяснява Жеко. И досега той навива ръчно с манивела часовника, чиито тежести са около 50 кг, а махалото е около 6 кг. Не е лесно, но се свиква, казва Жеко. И обяснява, че часовника се поддържа по-трудно през зимата, защото металът се влияе от резки промени на температурата. Когато е много студено, ако паднат температурите под минус 8-10 градуса, самият часовников механизъм забавя хода си, може и да спре, и това налага своевременното му смазване, за да работи, отбелязва Жеко. В студените дни часовникът изостава на два дни с по една минута. Иначе не е точен само, когато се сменя зимното с лятно часово време и тогава майстора на ръка мести стрелките му.

„Стара техника е това, антика, не си знае години, не може без поддръжка от човек“, клати глава Жеко. Казва, че се чувства отговорен за него, още повече, че по него сверявали, кога да започват часовете в местното училище. „Ако спре часовника, ако се разминава, лелките от училището ми съобщават“, казва майсторът. Той посреща и туристи, които се качват до кулата, за да се снимат пред нея, но не ги пуска вътре. „Забранено е, заради стръмните стълби, от кметовете и полицията, за да не стане сакантия“, обяснява Жеко. Сега той ходи два-три пъти седмично да го навива, отделно ходи да го раздвижва и чисти, защото ако навее сняг в стрелките часовника се сковава и трябва да бъде смазан. Все още ерген доскоро той живееше с майка си Рила и се случвало да я вика да му помага за часовника, но тя починала преди две години.  „Майка ми помагаше, да ми казва отвън колко да го превъртя, за да го наглася точно. Водил съм и братовчеди, комшии, но вътре не пускам“, казва Жеко. През живота си той работил какво ли не. Орал на хората 12 години, докато имал кон, дърва карал. „Изкарвах дълги години реколта от картофи, но като отвориха границата и взеха да внасят полски и тази работа с картофите отиде на кино. Сеем иначе прочутия ни смилянски фасул. Гледал съм и животни. Иначе няма срамна работа за мен, така съм научен. На село се работи каквото има, лошото е, че младите бягат, за тях няма работа и ги разбирам. А моята работа на часовника не е за млад човек, ще качвам стълбите докато мога“, обобщава Жеко. Селото винаги е плащало по малко за поддръжка на часовника. „Плащат ми и сега, от кметството. Връзва ми се заплатата по един хляб на ден“, сочи Жеко. Ако нямали пари да му платят от кметството през годините му правели услуги, като например ако се наложи да му трябва багер или машина за превоз. От време на време го включвали в програми за временна заетост. За часовника е убеден, че и след него ще се намери човек, който да го поддържа. „Над 85 години някой го е поддържал все ще се намери кой да ме наследи“, казва Жеко. Но клати глава, че едно време часовникът бил постижение на техниката и бил рядкост, а сега е просто вещ от бита. „Животът течеше по големия часовник. Сега часовници да искаш, навсякъде ги има „, казва смилянчанинът. Радва се обаче, че като удари камбаната на часовника, вижда как неизменно всички хора по улицата се извръщат без да искат да видят часа. В часовника всяка зима се крият и големи пеперуди да презимуват./Петя Гайдарова, Марица.бг.

Снимки: Марица, Смолян прес.