21-годишен младеж от Смолян, въпреки болестта си, направи издание на
втора стихосбирка. Книгата му „Сънувана прегръдка“, вече се намира на пазара. В Смолян тя може да се намери в книжарница „Детски свят“ в квартал Райково. Цената й е 5 лева.
Книгата е издадена с благородното съдействие на родопчанин, който живее в Англия и със съдействието на Веселина Бабаджнакова и печатница „Принта КОМ“.
Едва година след раждането си, лекарите поставят на Мони страшната диагноза детска церебрална парализа. Болката и операциите не го сломяват. Амбицират го да се бори за живота с пълна сила. С упоритост и воля успял да захвърли инвалидната количка. Постигнал го е с много рехабилитация и труд. Симеон е твърдо убеден, че ще се справи: „Щом съм издал цяла стихосбирка, значи трябва и бастуна да успея да хвърля.“
Първата му стихосбирка е издадена, когато Мони е едва 14-годишен. Сега към нея са добавени нови стихове за новото второ издание.
Момчето започва да пише стихове още от пети клас. Тогава съвсем случайно решил да опише това, което е преживял. Обяснява, че именно за това публикувал всичките си стихове в собствен сайт. Че творчеството му давало кураж на десетки деца и младежи в неговото положение говорели огромния брой посещения и положителни мнения в него. Най-големият му фен обаче се оказа баба му. За сметка на това има неща, които го ядосват. Неща, които са причина рядко да излиза и да има повече виртуални, отколкото реални приятели.
Ето и едно от стихотворенията му:
Болка
Нощ е… Всичко спи… Часът на болката дойде!
Искаш да болиш? Започвай! Хвърляме се в страшна
схватка, но аз съм силен, не ще ме победиш!
Часът на болката дойде-чука, реже и кове, тупа,
къса, дърпа…Едва успявам аз да издържа, юмруци
свивам, устните прехапвам, обръщам се и накрая се изправям…
Не знам защо болката обича тъмнината.
Забелязал съм, обича самотата, да се разхожда по тялото ти,
физически да те сломи.
Цяла нощ се борих, чак се изпотих. Така е чак до
заранта. В борба минават часовете.
И уморена, болката срамно се стаи, обидена че не
ме е победила. Застанала до мен, погали ми главата,
потта от челото ми изтри. Признавам си, доволен съм,
че успях да я надхитря. Заканвам й се с пръст:
– „Отивай откъдето си дошла! Не съм те канил!“
Безпомощно смирена, тя кимва ми с глава:
– „Не се сърди, за добро съм аз дошла-да изтръгна на
страданието корена от теб. Ще ти кажа сбогом.
Отивам си. Оставям те на светлия ти ден, оставям
ти силата и радостта, здравето и младостта-вечно
да ликуват в теб!“